Те са: Емилия Кирчева и Гергана Бориславова – сопрани, Константин Бейков – контратенор, Ивайло Донков – тенор, Георги Бейков – бас и Северин Василев – тенор и диригент-основател на ансамбъла. Към тях се добавя и корепетиторката Стефания Русева. В името на ансамбъла им мога да открия преплитане на няколко заигравания – може би точно като контрапунктичната игра в музиката, която предпочитат – ренесанс и ранен барок. Разбира се основно се налага Монтеверди-конотацията. Но се откриват и други значения. Хубаво е, че още един ансамбъл нарушава тишината около полифоничната вокална музика в публичното пространство. Досега камерният хор Gli accordati с ръководител Драгомир Йосифов бяха единствено отредени да припомнят автентично и информирано вокалната музика на Джеузалдо и Монтеверди или на Орландо ди Ласо, да откриват и прононсират вокалната специфика в музиката на шестнайсти и седемнайсти век. И не само, разбира се. Cantanti-те, този, сравнително нов, млад ансамбъл, оказа се, е започнал своята трудна, също мисионерска дейност преди 5 години – също поради изкушение от музиката на тази епоха. Тогава са изпълнили по един мадригал от всяка книга на Монтеверди. Сега предложиха същия принцип, само че с мадригалното наследство на Джезуалдо да Веноза. Дързостта им да се занимават с твърде сложната материя не е безразсъдна – компенсират липсата си на дългогодишен опит с талант, с изследвания, със сериозна работа върху маниера на солово и ансамблово пеене, очевидно с много слушане и вникване в тайнствата, които крие. И с прецизен слух в баланса. И тук не става дума само за така наречената спятост, която те безусловно владеят. Балансът им очертава мекото сливане на пестеливото вибрато, гъвкавото контрапунктиране, умело раздвижената агогика, поетично изваяната фраза, с прецизен в стилово отношение, угасващ в тишината финал. Все качества, които не очаквах да открия в тази млада формация. В такава отрадна съвкупност и така култивирано звукопроизводство. И зад нея стои скромно, но съществено Северин Василев – един млад европеец с култура, вкус и финес, с възпитание и естетика. Още – акапелната специфика на Джезуалдовите мадригали изисква ясната артикулация на текста да не нарушава легато-линията във фразата, изисква също и правилно дозиране на съвместното дихание – все интересни моменти от проблематиката в тази сложна материя. Върху които ансамбълът и неговият диригент очевидно са се концентрирали в репетиционния си процес. След известното притеснение, проличало в първия изпят мадригал Mille volte il di moro (Хиляда пъти на ден умирам), съставът продължи много по-уверено и нюансирано, с едно вътрешно наслаждение от постигнатата съвместност в музицирането. И от тембрирането, което постигнаха. Просветляват и потъмняват звученето си (Io tacero – Ще съм безмълвен, O tenebroso giorno – О, мрачен ден) не само изцяло в един мадригал; използват хроматиката и контрапункта да сплетат различни нюанси на светлината, да накарат слушателя да долови полусенките, които текстът и музиката предполагат, предизвикват. Не са пропуснали да подчертаят и възможностите на вокалния щрих – пак деликатно, без извънредна пунктуация, но ясно дефинирана релефност, в която комплицираната фактура диша пълноценно, със стилно афектно изражение. Емоционалната напрегнатост, красотата на лириката, шеметно пронизвана от дисонантните съчетания и от хроматизмите бяха постигнати от певците с впечатляваща непосредственост, добавена като бонус към убедеността в прочита, който предложиха.
Заедно с ансамбъла в концерта взе участие и клавесинистът Николай Стойков, който свири творби от Микеланджело Роси. Роси е по-малко известно име сред широката публика, композитор, който идва в историята след Джеузалдо, също изкушен от хроматиката и от възможностите на дисонанса. Стойков бе предпочел тихата приглушеност, интимността в поднасянето на токатите и корентите на Роси, както и двете инструментални пиеси – галиардата и френската песен на Джеузалдо – съвсем камерно звучеше инструмента в ръцете му. което по принцип се приема, ако не бе притеснително известното колебание в структурирането на формата, както и недостатъчната артикулация в бързите мелодични ходове и в пунктираните ритмични фигури. Този инструмент предполага, разбира се, фино, интимно, но също и ясно, концентрирано, фокусирано звукоизвличане. А и в особената акустика на залата клавесинният глас някак се разпиляваше, губеше от фокуса си – което може да е причина за това впечатление.
Този концерт е бил поискан от Софийския университет “Св„ Климент Охридски” по случай 80-годишнината от основаването на специалността “Италианска филология” в университета. Дори и в ограничените пространства за старинна вокална музика в европейската ни столица, музикантите от Cantanti DAI MONTI VERDI, убедена съм, ще намерят своята сцена за да продължат перспективния си път.